10 декември вечерта България кипи. Хората са в пъти повече от вчера . По улиците около площадa е същото. Не съм виждал такова движение от години.
Срещнах познати, колеги, стари съученици – онзи тип срещи, които стават само на протести. И не защото е празник, а защото хората излизат, когато им писне. Атмосферата беше нормална, човешка – усмивки, разговори, семейства с деца. Никаква агресия.
Вчера обаче, по телевизията, видях други хора. Видях умора, примирение, липса на избор. И не ги виня. Част от тях живеят в зависимост – държани без образование, без алтернатива, без опции. Когато си на ръба и не знаеш какво ще ядеш утре, никой не говори за „правилния“ избор. Там избор просто няма. И това не се е случило случайно – някой е поддържал тази зависимост години наред.
Този протест ще мине, както са минали и предишните. Правителства ще падат, избори ще идват. Истинското предизвикателство е след това.
Ако искаме нормална държава, промяната трябва да стигне и до хората, които сега са оставени извън системата. Без тях няма как да се изгради нищо устойчиво.
На площада тази вечер не видях разделение. Нямаше „нашите“ и „онези от телевизора“. Имаше хора, които искат да живеят спокойно, без да ги лъжат и ограбват ежедневно. И това, честно казано, ми липсваше през годините – усещането, че всички дърпат в една посока.
Най-силно впечатление ми направиха младите. Те не са готови да преглъщат неизбежното. Не са готови да оставят нещата „както си вървят“. Ако някой може да извоюва нормален живот, това ще са точно те – с повече инат, повече увереност и, най-важното, с очакване за отговорност от всеки, който управлява.
Оттук нататък трябва да има яснота и търсене на отговорност. Всеки ден. На всяко ниво. И някой най-накрая да се заеме с хората, които реален избор нямат.